The Motif of Travelling in Greek Poetry in the Interwar Period / Мотивът за пътуването в гръцката поезия през междувоенния период

Abstract

The cosmopolitan travelling of Greek poetry begins with the emblematic work of Cavafy Ithaka (1910). However ‘travelling’ will vary its meaning in the following decades and will become the turning point for realizing the despair and the irreversible loss of the ideal by the so-called generation of the 1930s whose sense of tragic doom will cement the topos of the ‘lost native land’ in Greek literature. In its wanderings during the interwar period Greek poesy shows us ‘travelling’ (act equal to separation from/acquisition of new space and time) as sadness, but also as an adventure and infinity (N. Kavvadias); as an action, that is pointless (The City, C. Cavafy), and yet obtains absolute dimensions as a bearer of knowledge and wisdom (Ithaka, C. Cavafy), while in the end in G. Seferis’s verses the voyage reaches its total disembodiment, but also its transformation into something new – into an individual/ancestral memory (obviously the only possible island of salvation), into a transcendent immortality of a universal human consciousness.Космополитното пътешествие на гръцката поезия започва още от емблематичното произведение на Кавафис Итака (1910). Мотивът за пътуването обаче ще променя своето значение в следващите десетилетия и ще се превърне в повратна точка за осъзнаване на отчаянието и безвъзвратната загуба на идеала за така нареченото поколение от 30-те години на XX в., чието усещане за трагичност затвърждава топоса за ‘изгубената родина’ в гръцката литература.  В своето скитане сред дебрите на поетичния модернизъм гръцката лирика ни показва ‘пътуването’ (акт равносилен на отделяне от/придобиването на пространство и време) като тъга, но и като приключение и безбрежност (Н. Кавадиас); като действие, което обезмисля самò себе си в безизходния скептицизъм на К. Кавафис от Градът, но и като действие, което добива абсолютно измерение като носител на панацеята от знание и мъдрост (Итака), за да стигнем до пълното му обезплътяване при Г. Сеферис, но и същевременно до трансформирането му в нещо ново – в индивидуална/родова памет (очевидно единствения възможен остров на спасение), в имагинерно безсмъртие на едно универсално човешко съзнание.